Кой се нуждае от 64-битови процесори?

---

AMD пусна дългоочакваните процесори Athlon 64, но е важно големите клиенти да не направят грешка, като оценяват само 64-битовите възможности на тези и на следващото поколение компютърни чипове. Това повдига въпроса кой се нуждае от 64-битови CPU, а това е погрешен въпрос.
Когато хората използват размера на една дума данни или размера на адресното пространство за оценка на една машина, те търсят единствена и проста мярка за възможностите й. Това е същият подтик, който ни кара да надценяваме например скоростта на процесора като единствен показател. Той обаче не е в състояние да представи напълно онова, което машината може да предложи.
Размерът на цифровата дума, подобно на честотата й, по-скоро е вход към задачата, а не изход от нея. Увеличаването на едната или другата характеристика позволява разгръщането на нови възможности, но също така повишава цената на всяка компютърна подсистема. Така че защитниците на 64-битовите процесори трябва да отговорят на правилно зададения по-важен и скептичен въпрос на клиентите: “Какво от това е за мен?”
Отговорът е, че появяващата се в края на годината реколта от настолни компютри с 64-битови процесори (Apple вече пусна на пазара G5 машини, а съвсем скоро ще бъдат изградени и системи на базата на AMD процесорите Аthlon 64) просто е със значително разширено адресно пространство. На тази основа с помощта на други технологии постепенно се развиват видими подобрения в използването на паметта и във възможностите на системата вход-изход, за да се извлече по-голяма полза от това увеличение.
С риск да се объркат нечии сметки трябва да се отбележи, че 64-битови процесори има от години. Във вълнението от твърдения като “първи 64-битов персонален компютър” е лесно да се забрави, че преди две-три години няколко производители пуснаха пробна серия от 64-битови настолни системи, които използваха процесорите Alpha на Digital Equipment - тогава, когато Windows NT на Microsoft накратко беше описван като операционна система за повече от x86 машините. Реакцията на пазара се оказа хладна, каквато беше и към персоналните системи, използващи 64-битовия Itanium на Intel. Следователно защитниците както на G5, така и на Athlon 64, трябва да са подготвени да отговорят на допълнителния въпрос: “Защо сега?” (виж карето).
И Alpha, и Itanium имаха едно обикновено, но твърде важно провинение: те бяха конструирани в празно пространство, което изправи перспективните клиенти пред един скъп нов хардуер, по-скоро намаляващ, отколкото увеличаващ ценността на съвместимия с x86 софтуер, както и на свързаните с него инструменти и умения. Alpha със своята двоична технология за превод, внушителна технически, но тромава и неприятна в практиката, се провали именно в решаването на тази дилема. А първоначалното обещание на Itanium за плавно преминаване от x86 базиран софтуер изглеждаше по-добре, написано на хартия, отколкото вградено в силиций.
Купувачите също не се впечатлиха от обещанието, че бъдещият софтуер, написан директно за тези дръзки нови архитектури, без бремето на обратната съвместимост би им осигурил значително по-голяма производителност. Те знаеха, че ако откажат да го приемат, хардуерните инженери с недоволство ще се върнат в лабораториите си и ще продължат да се подчиняват на Закона на Мур, като постигат по-висока скорост при двоично съвместими конструкции.
Това би осигурило на клиентите доста по-предсказуемо преминаване към по-голяма производителност за период, не по-дълъг от този, който ще им е нужен за по-рискованата смяна на софтуера.