Хей, вие от вестниците – живеем в 2007-та година!

---

Вестниците, които не използват снимки, са направо старомодни. Същото се отнася и за вестниците, в които за хипервръзките само се споменава, вместо да се дадат на читателите самите връзки; това, меко казано, е консервативен подход. А вестниците, които правят така, се чудят, защо губят читатели!

Най-известните корпорации, издатели на вестници, избягват от години връзките с уеб (които са запазена марка на уеб), благодарение на едно мълчаливо съгласие между редакторите им, юристите и хората, занимаващи се с маркетинг. Всяка от тези три групи си има причина, да не осигурява хипервръзки, и това ги кара да сключват тайни споразумения и да налагат този архаичен стил на работа.

Аз лично се сблъсках с този проблем за сетен път, когато във вестниците започнаха да се появяват купища статии за един уеб-сайт, че той съдържа съдържаха заплахи за взривяване на бомби на мачовете на Националната футболна лига на САЩ. Нито един от големите вестници и новинарски агенции в САЩ, не посочваха хипервръзка към този сайт, нито пък дори публикуваха екрана със заплахата. Те просто разказваха за случая, като че ли той е станал на Луната.

Всеки, който би направил опит да посети истинския сайт – тъй нареченият „friendsociety” – би намерил форум от ниско ниво, предназначена за любители. Бе съвършено очевидно, че този постинг е направен от някой хлапак, който не е могъл да измисли нещо по-оригинално. Но вместо да се даде възможност на читателя да види сам обектите на публикациите, статиите бяха написани старомодно, като дописки на журналисти от Втората световна война. Защо тогава подобни вестници се чудят, че губят читателите си?

Юристите никога не са били доволни от хипертекст-връзките (или хипервръзките) в уеб-статиите. Няма случаи с хипервръзки, които да представляват прецеденти от правна гледна точка, и да поставят въпроса, доколко законно е да публикуваш хипертекст-връзка. При все това, уеб е пълна с такива. Ако публикувате в уеб, вие мълчаливо се съгласявате към вашата публикация да има хипервръзки, тъй като иначе никой не би могъл да намери публикацията ви.

И все пак, хипервръзките тревожат юристите, просто защото изглеждат като нещо, което не е много редно. То просто не се побира в добре дефинирания шаблон за вестникарските публикации, създаден още през деветнадесети век.

Освен това, тук отношение имат и хората, които се занимават с маркетинг. Едва ли мога да изброя случаите, в които много публикации избягват хипервръзките, защото някой специалист по маркетинг се страхува, че след като читателите напуснат неговия сайт, използвайки хипервръзка, те никога вече няма да се върнат в него. Това е вярно само в случаите, ако въпросният сайт е наистина измамен. Ако сайтът си е почтен и не лъже посетителите си, те ще се връщат в него, при все че някои може да са само „преминаващи”. Как опитите за примамване на клиенти, биха накарали някой да заобича вашия сайт? Това е една безрезултатна стратегия, почиваща на предположението, че читателят не може да борави със стрелките напред-назад на браузъра.

Редакторите стигат до това мнение по различни причини, една от най-важните от тях е дълбокото недоверие към модерните медии. Например, доскоро в Сан Франциско един главен редактор на вестник упорито отказваше да използва компютър.

Дори ако в печатните издания не могат да се използват хипервръзки, които по обективни причини не могат да работят на хартия, може поне да се използват снимки на екрани. Издателите на вестници рядко прилагат този подход. Всъщност, дори в онлайн-версиите на статиите, те също рядко използват снимки на екрани и хипервръзки.

В онлайн-версиите на статиите, които са просто копия на отпечатаните, има известно основание за това, но оригиналното онлайн-съдържание страда от същия проблем. Ако запитате редакторите, те просто ще ви кажат, че това е политика на тяхната редакция, или ще ви затрупат с общи приказки за надеждността на хипервръзките, или как глупавият читател може да помисли, че хипервръзката ще го отведе до тяхно съдържание. Има още десетки подобни куци извинения.

Крайният резултат от тази ситуация е това, че новинарските медии разказват на хората новините, вместо да им ги показват. Показването винаги е било по-ефективно от разказването, така че човек съвсем основателно може да се чуди, защо журналистите от вестниците държат на последното. От това, те само губят читателите си.