Очевадни реклами
Джон Дворак
четвъртък, 13 Декември 2007 18:23ч
Нямам нищо против рекламата, но навсякъде, където се обърнеш, тя ти се натрапва. Затънали см до гуша в реклами. Едно едночасово телевизионно предаване всъщност се състои от 40 минути реално съдържание и 20 минути реклами. Това пълноводие от реклами е особено очевидно, когато превключите каналите с дистанционното, за да намерите някой филм за гледане, и всъщност гледате 15 минути реклами. Ето една интересна идея: защо да няма 2 минути съдържание, следвано от 1 минута рекламна пауза, после пак 2 минути съдържание, после реклама . . . и така по цяла нощ!
По същия начин и радиостанциите непрекъснато прекъсват предаванията си за реклами. Хората не обичат всички тези телевизионни реклами и вместо тях гледат PBS (Public Broadcasting Service, публична услуга с нестопанска цел за излъчване на радио и телевизия в САЩ и Канада; при нея по правило няма реклами, при все че в началото и края на всяко предаване напоследък започнаха да се появяват своеобразни „полуреклами”). TiVo и цифровият видеорекордер са невероятно полезни инструменти в търсенето на щастие от страна на публиката, защото помагат за орязване на рекламите.
Не помня през моето детство да е имало толкова много повсеместни реклами. Човек неволно почва да си мисли, че рекламната дейност не е вече толкова ефективна, и решението е да има колкото се може повече реклами, а не по-малко, но по-ефективни реклами.
Ето, че тук на помощ идва интернет – великият спасител на рекламодателите (може би). Всичко започна с невинната и безвредна реклама с банери, които се развиха и станаха сменящи се, движещи се и т.н. След това, интернет-рекламите прераснаха в мигащи, които ставаха все по-големи и по-големи, бяха преместени в средата на страницата. Отдавна интернет-рекламите се появяват на преден план в страницата. Някои станаха вездесъщи: когато затворите една реклама, на нейно място се появява друга, след това още една. Скоро рекламите започнаха да ви крещят през озвучителната уредба на вашия компютър, да правят екрана тъмен и да ви карат да изчаквате, докато видите това, което искате.
Какво трябваше да направят тези, които искаха да публикуват полезно съдържание в интернет? Всичко това е един голям експеримент, при който е ясно и сигурно е само едно нещо: потребителите в уеб не искат да плащат с пари за нищо и никога. Изключение прави само музиката, за която те плащат, когато им се предлага по удобен и ефективен начин. Но дори и това постижение, някога се считаше за невъзможно.
Как стои въпросът със заплащането на съдържанието и услугите в интернет? Възможно ли е изобщо да се продава съдържание в интернет? Дори и вестник „Уол Стрийт Джърнъл” се оттегли от продаването на съдържание – а ако нечие съдържание има финансови измерения, неговото определено е такова. Може ли изобщо някой да продаде такова съдържание? И могат ли всички просто да разчитат само на рекламите?
Последният път, когато се вдигна подобна шумотевица, искрата, която я подпали, беше неочакваното спиране на финансирането на реклами, след като всички чудновати схеми за финансиране на реклами излязоха от контрол. За всичко това бе достатъчно едно леко сътресение. След това настъпиха още по-големи сътресения: всички бизнес-модели, за всички безплатни услуги и сайтове, се разпаднаха моментално, защото те зависеха от прищевките на рекламодателите, а не от нуждите на потребителите.
Какво би струвало, публиката да бъде съблазнена, да похарчи малко пари, за да бъде отървана от постоянния порой от нежелани електронни съобщения? В края на краищата, списание Consumer Reports успява да избегне рекламите на своите страници – също както е в книгоиздателството. А някои телевизии днес не се спонсорират от рекламодатели. Тук пак обръщам внимание на PBS. Публичното излъчване на радио и телевизия се финансира предимно от дарения. Но за да може то да работи, хората, които го обслужват, постоянно се молят за пари. А това е много трудно (или почти невъзможно) в уеб.
По всичко личи, че хората с удоволствие биха плащали за възможност за връзка и допълнителни предимства. Те не плащат месечна такса за PBS, но за HBO с удоволствие бъркат в портмонетата си. Тези такси се събират чрез тъй наречения „монетно-стотинков маркетинг”, малко по-скромна форма на подмамване на зрители. „Безплатно за три месеца! Не плащате нищо!” Цената обаче в началото е нищожна, но след това се увеличава.
Но и в този случай, няма практически начин такова нещо да се осъществи онлайн – освен ако продавате софтуер или музика. Просто не виждам, как по този начин може да се продава съдържание.
Най-близко до тази схема беше вестник „Уол Стрийт Джърнъл”. Има и някои специализирани спортни сайтове, които биха могли да „изстискат” пари от своята публика. Във всички останали случаи, понастоящем по всичко личи, че публиката няма да търпи всички реклами, с които я засипвате. Убеден съм, че ако не се случи някаква потребителска революция, това положение ще се влошава все повече и повече. Добре дошли в 21-ви век. (Тук е мястото на вашата реклама).
