DRM умря!
PC MAGAZINE
вторник, 10 Април 2007 17:34ч
От Дан Коста
Стийв Джобс отново направи новина през февруари тази година, когато се обяви срещу управлението на авторските права върху цифровото съдържание (digital rights management, DRM) – става дума за схемите за защита на цифрова музика срещу копиране, наложени от големите звукозаписни компании. Разбира се, подобни изявления чухме и от главния изпълнителен директор на Real Networks Роб Глейзър, както и от Дейв Голдбърг от Yahoo! Music. Но Apple е доминиращ играч в областта на цифровата музика, и едно подобно открито писмо от страна на Джобс означава много. Ако искате, можете да прочетете цялото му послание в Web-сайта на Apple, но ключовият в момент в него е следният: „DRM-схемите така и не успяха, а може и никога да не успеят да спрат музикалното пиратство.” Силни думи за човек, който похарчи над един милиард долара, за да продава песни, защитени чрез DRM.
DRM по принцип не е лоша идея. Ако вярвате, че някоя песен изобщо има някаква ценност, от това следва, че на музикантите и певците трябва да им се заплаща за труда. Управлението на авторските права върху цифровото съдържание е просто едно средство за осъществяване на това. За съжаление, във вида, в който е приложено днес, управлението на авторските права върху цифровото съдържание не може да попречи на хората да крадат музика, но за сметка на това затруднява живота на тези, които искат да играят по правилата и да купуват музика законно.
Музика, незащитена чрез DRM, винаги се предлага от други източници. Никак не е трудно да свалите музика от услуги с равноправен достъп (peer-to-peer), като BearShare, BitTorrent, eMule или LimeWire. Ако имате широколентова кабелна връзка с интернет, можете да свалите една песен за около 30 секунди, а цял албум – за по-малко от 5 минути. Всяка година американската Асоциация на компаниите от звукозаписната индустрия (RIAA) може да съди шепа студенти, а на всеки шест месеца затваря по една мрежа с равноправен достъп, но това е все едно да стреляш с пистолет по комар – въобще не решава проблема.
Практически не съществува начин звукозаписната индустрия да упражнява пълен контрол над разпространение на музика в цифров формат. Големите компании не би трябвало и да се опитват да го осъществяват. В крайна сметка, те само объркват нещата. Аз имам две библиотеки с цифрова музика. Едната съдържа „неограничени” MP3-файлове – записи, направени от компактдискове и песни, свалени от мрежи с равноправен достъп. В другата съхранявам песни, защитени с DRM, които съм свалил от iTunes. Проблемът ми е в това, че не мога да взема нито една от песните от iTunes и да я заредя в евтин, не-марков flash-плейър, с който да ходя из града. (А ако окача на врата си плейър с твърд диск, все едно си прося белята).
В същото време, индустрията на компактдисковете загива. Макар че 95 процента от цялата музика все още се продава на компактдискове, продажбите им спаднаха със 7 процента през 2005-та година и с 5 процента през 2006-та, по данни на компанията Nielsen SoundScan. Не познавам човек на възраст под 30 години, който все още да купува компактдискове (с изключение на аналитика на тема аудио от PC Magazine Тим Гидеон, който много обича да виси с часове в магазините за музика). Всъщност, едва ли има човек с минимален интерес към високите технологии, който все още да купува компактдискове.
Традиционният бизнес-модел на звукозаписната индустрия вече не е жизнеспособен. Той е създаден в свят, в който имаше ограничен достъп до музика, а този свят вече не съществува. Някои компании като че ли вече започват да осъзнават това. Например Thomson Multimedia обяви политика за разпространяване незащитени MP3-файлове с воден знак. Дори Sony наскоро каза, че различните DRM-схеми в бъдеще ще стават все по-малко значими. Четирите най-големи звукозаписни корпорации трябва да приемат факта, че каквото и да правят, ще има хора, които просто ще свалят песните безплатно, но други с удоволствие ще плащат.
Един начин да успееш в този нов свят на изобилие на музика е чрез тъй нареченият „плосък лиценз”, предлаган вече от услуги като Urge и Rhapsody, за неограничен достъп до техните музикални каталози. Тези услуги може да бъдат открити до такава степен, че да можете да възпроизвеждате песните на всяко устройство, да ги премествате от една система на друга и да си ги пазите завинаги. Може да нямате възможност да ми продавате песни по 99 цента парчето, но ако ми осигурите достъп по всяко време до богатата библиотека от висококачествена музика, която да мога да слушам на своя MP3-плейър, на моята домашна стереоуредба или на телефон – тогава ще си заслужава да платя за нея. Дори ако имат един общ лицензионен план, многобройните доставчици на услуги ще могат да се конкурират за други неща – интерфейс, лекота на работа и изобилието от допълнителни предложения, вариращи от реклами на стоки до отстъпки за концерти. Те могат да засенчат мрежите с равноправен достъп, по отношение на удобството и сигурността.
Тъй като сегашните DRM-схеми не могат да спрат хората да крадат музика и активно да разубеждават другите да купуват музика, вероятно е време за нещо ново. Това е известно на всеки, който знае как цифровите медии се пренасят онлайн. Стийв Джобс също е напълно наясно с това. Ако големите звукозаписни компании искат да си останат такива в музикалната индустрия, те трябва да измислят нещо ново. А ако те не успеят, ще се намери друг, който ще го измисли.
