Kонкурс за научнофантастичен разказ
Категория: Интернет
събота, 10 Февруари 2001 0:00ч
- Но ти изобщо не ме слушаш!!!
- Слушах те, говореше за болежките на майка.
- На какво се усмихваше тогава? Мама отказва трансплантация, а диагностика предвижда, че сърцето й дълго няма да издържи.
- При постоянните ви кавги със сестра ти се чудя как и досега е издържало...
- Защо постоянно се заяждаш?
- Сър, пристигнахме.
Гласът беше на електронния ми помощник, бях го избрал тип английски иконом, строг и скован. Предпочитах го пред модните гласчета на стари руси кинозвезди, Мерилин Монро - голям хит, няма що.
- Скъпа, извинявай, ще продължим по-късно, мама ще оздравее, обещавам.
Съпругата ми прекъсна троснато връзката по видеофона и на екрана - предното стъкло на мобила, се появи околността. Обширен парк, окосени поляни, ниски дървета, разхвърляни сред тях беседки, пързалки и катерушки, група деца, насядали на тревата, рисуваха един водоскок наблизо. Приятно място - нали затова го избрах за малкия. Синът ми беше потънал във виртуалната реалност още от съвсем малък, тогава го насърчавах. Разработвах третата версия на Lego World и двамата прекарвахме безкрайни часове в игра вътре, докато аз се опитвах да го изградя по-интересно за него. Сега реалността му е чужда и сива, беше станал завършен виртуален маниак, а нямаше седем години.
Д-р Вайс, личният педагог на сина ми, вече ме очакваше. Когато ставаше въпрос за малкия, предпочитах срещите на живо пред вездесъщата виртуална реалност, показваше отношение пък си бях и малко консервативен. Ръкувахме се, Вайс посочи близката беседка и се настанихме удобно.
- Е, докторе, новините лоши ли са?
- И да и не, мисля, че имаме напредък, започна да възприема по- нормално игрите с другите деца и разходките из парка и като че ли му харесва.
- Но?
- Завчера е имал спречкване с едно от децата, те са малко жестоки, знаете. Синът ви се е засегнал, избягал е от упражнението и два дни се беше затворил в стаята си и отказваше да комуникира. Сега е по-добре, нормално присъства на занятия. Момчето му се извини и сме взели мерки случката да не се повтаря. Все пак г-н Петришки, помислете отново върху преместването му в специализирано училище, персоналът е по-квалифициран, а и условията са други.
- Точно условията ме притесняват, д-р Вайс. Предпочитам да е при вас, сред нормални деца и с достатъчно свобода. А и смятам, че вие се справяте чудесно. Мога ли да го видя?
- Сега имат час по ранна история, обикалят древния Египет. Но мисля, че идеята не е добра в този момент, ще разбере, че заради това сте тук, а и е травмиран още.
- Добре, ще го взема за няколко дни след седмица, ако е приемливо. Приятен ден, докторе. Благодаря ви за добрата работа.
Връщам се в мобила. Жената ще се ядоса като научи, проблемите с малкия са и трън в очите, още нещо, което се опитва да я отдалечи от любимите и прически, мазила и дрешки. На екрана мига видеоповикване. Мислех, че за днес съм отменил всички ангажименти...
- Трябва да видиш какво имам за теб.
Едър мъж се появи на екрана, който допреди малко показваше пасторалния пейзаж пред мобила. Виж, картината до мъжа хич не беше пейзаж, може би само цветовете на импресионистичната мацаница напомняха есен.
Сложих си очилата. В първия момент да увиснеш във въздуха до някой, някаква милисекунда преди всичките ти сетива да бъдат убедени по индуктивен път, че ти наистина си там, си е малко като скок с бънджи. После десетината скенера, разположени из помещението, опипват всичко, улавят и предават един полъх на вятъра. Обръщам глава натам, прозорецът е отворен, плаж, няколко палми, а след тях океанът.
Йохан Бено, а това беше той, работодателят ми, се бе устроил на Таити. Полинезия е доста претъпкана вече, но пък киселинните дъждове не стигнаха дотук.
- Какво ще кажеш? -той насочи вниманието ми към картината. Тя се раздвижи, оживя...Наистина беше есен, пожълтели листа тук-там оцапани в червено, разлюлени листа, отлитащи листа и дърво, огънато от бурите.
- Не е лошо.
- Може би, но виж...
Ръцете на Бено заиграват, вятър залюлява листата, постепенно се усилва под натиска на диригентските му замахвания, та чак дървото се накланя.
- Искам нещо по различно.
Вятърът намалява и почти спира.
- Трябва ми повече тъга.
Йохан рисуваше с една стара разновидност на електронната книга от времето преди биохартията. Беше купил една фабрика на безценица и сега продаваше милиони от картините си. Хората с часове седяха и зяпаха движенията и преливането на багри в прочутите му “Унгарски танци”. Аз настройвах софтуера, който улавяше чувствата му, насочени към картината и я караше да оживява.
- Трябва да поработиш още върху тъгата!
- Хан, в отпуск съм! Сам ме пусна.
- Добре де, само исках да ти я покажа.
Меланхоличната серия нещо не върви и Йохан се опитва да смени периода.
Свалям очилата, мобилът се е върнал обратно в подземния гараж на кооперацията, в която живея. Захвърлям ги на задната седалка. На почивка, като на почивка. Отварям клетката на старото ми Porsche, бях го запазил бензиново, данъците му излизат доста соленички, но не мога да сравня мъркането на двигателя, миризмата на бензин с безшумния полет на мобилите.
Ползвам го за удоволствие, извън града. Познат монтьор изключи повечето от задължителните електронни системи за контрол и сега е доста по-опасно, но там е тръпката.
Скоро съм на магистралата към Подбалкана. В Калофер ме чака варненката. После нагоре през Джендема, пеш, само двамата, зарязали всичките комуникации и виртуални очила. Сами.
А дали наистина очите й са сиво-зелени?!
